Минаваше един. Стоях сама пред сградата и се оглеждах уплашено. Градът бе невероятно голям. Неописуемо голям, до толкова, че самият факт, че съм тук, ме плашеше. Колите минаваха бързо  като стрели на нечии лък, а аз- застина, замряла, чаках моята кола. Коя бе тя обаче, аз не знаех. Пристигнах рано сутринта, с първия автобус и сега дъхът ми спираше при всеки поглед към темпото, с което живееха тези хора. Имах чувството, че кръвта им течеше по- бързо, мислите- по- свирепи и напрегнати. А самите те- невероятно много по- стресирани.

Имах работа, преди не бях посещавала такава историческа забележителност и всичко ми беше интересно. Но бързината, темпото… това ме плашеше. За да не стоя права, се настаних на пейката и се върнах към наблюдаването на бързо- течащата вода около мен. Бе април, а всичко кипеше с бясна скорост, дърветата цъфтяха сякаш за часове, тревите зеленееха до жълто, а хората от облечени с балтони в един миг се преобразяваха в по- плътни летни дрехи, къси поли, високи токчета и шик- прически. Сякаш гледах забързан филм и се губех някъде измежду листите на книгата, която някой препрочиташе само отгоре- отгоре.

Клаксона на нечия кола ме върна на пейката, на която седях, на ръцете, които бях положила на коленете си, чакайки, на сгушеното ми пухкаво тяло и гърдите, люлеещи се от движенията ми. Изправих се и потръсках глава, а косите ми се залюляха от бързите ветрове. Огледах се, колата, която бибиткаше бе насочена към една от преминаващите знойни блондинки с къса дънкова пола и високи токчета. Зад гореспоменатата кола обаче спря друга. Погледнах към нея, бе сив голф, не нещо особено. Поне не и колата, а мъжът в нея. Очите ми зашариха по изражението му, по онези малки бръчици, които се образуваха по челото му, по силните му ръце и… по лукавата усмивка. Той не ме погледна веднага. Излезе от колата и я заключи. Погледът му беше навсякъде другаде, но не и върху мен, макар и да носеше очила го виждах добре. Приближи се, а късите му коси стърчаха нагоре, беше с някакво кожено яке и дънки, малко по- висок от мен, с лъчезарна усмивка и проницателен поглед. Последното го разбрах, когато си свали очилата.

- Добър ден, мила.

“Мила” винаги ме е дразнело. Всъщност мразя всички обръщения от такъв тип. Обърнах глава настрани, някъде в далечината светеше линейка, зад нея бързаше полицейска кола. Светофарът наблизо светеше червено, чуваха се сърдитите клаксони на колите. Сивота. Обърнах се пак към него след дългата пауза и му отговорих. Дали едното “здрасти” бе достатъчно за да прекратя фамилиарниченето. Не ми допада и толкова. Той ме качи в колата и потеглихме. Не знаех къде точно се намира мястото, на което отивам, споменах му бегло, а той запали и тръгна. Бях с дълга пола и високи обувки, но въпреки всичко носех и якенце, с което да се пазя от априлското непостоянно време. Не смеех да го погледна в очите. Краката ми се подкосяваха при всеки негов жест и поглед. Докосването му ми пускаше ток във вените. Чувствах, че ще полудея ако поседя още малко при него. Затворих очи и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя. Не се познавахме, дори не знаехме имена. Само някакъв спомен, че се желаем силно, ни навеждаше на мисълта, че сме познати. Претеглих документите си, преброих кое къде е и ги оставих пак в папката, нервност преминаваше през пръстите ми, на няколко пъти събарях дори и личната си карта на пода в колата. Той се правеше, че не ми обръщаше внимание, но когато стигнахме, просто спря колата и започна да ме гледа втренчено как търся нещо за пореден път. Претегляше гърдите ми с очи, докосваше ръцете ми, галеше ги, целуваше ги с устни, а аз като че се опитвах да не мисля за този проникващ дълбоко в мен поглед. Изправих се, лицето ми бе почервеняло от възбуда и напрежение. Той не се сдържа и понечи д ме погали. Ръцете му бяха топли и нежни, а бузите ми направо горяха. Устните ми- цъфнали трендафили, се притвориха от наслада и той се наведе към мен, опита се да ме целуне. Но аз не бях готова за това. Поне не и сега. Отдръпнах се леко, а той отклони глава и отвори вратата.

- Заповядай!

Слязохме, а аз влязох в обширната сграда, антрето беше невероятно голямо и просторно, оставих го да чака там, а аз влязох навътре. След петнайсетина минути се върнах, за да го открия точно там, където го бях оставила, замислен и отнесъл се в собствения си свят. Поздравих го и му казах, че можем да излизаме, а той ми кимна одобрително и стана. Качихме се отново в колата и тръгнахме към хотела, където трябваше да си направя резервация. Този път въздухът в колата беше още по- нажежен и наелектризиран. Едва се сдържахме, а не си го позволявахме. Той нервно потръпваше с крак, а ръката му шареше около дюкянът му и неудобните му дънки…

Следобедът бе светъл, топъл и прохладен. Прозорецът от моята страна бе леко притворен, а косите ми се развяха леко, вдигнах ръка и ги изпънах хубаво назад, махнах няколкото кичура падащи ми пред очите и се обърнах към него. Следеше ме с едно око и ми се усмихна. Когато стигнахме, той остана пак на диванчето, а аз се запътих към рецепцията. Когато ми подадоха ключа, се обърнах към него и му се усмихнах, кимайки.

- Готово.- потвърдих всичко и той се изправи за да ме последва към асансьора.

Останахме сами в него. Сами да дишаме възбудата си, страстта и похотта. Когато най- после стигнах и до стаята, той не издържа и ме притисна до стената. Успях да бутна с крак вратата, та да се затвори и въздъхнах.

- Ще излудея… Какво ми правиш не знам…- изпъшка той, а после ме пусна. Този допир, този взрив в него, това притискане учестиха пулса ми, а сърцето ми заби като лудо, или направо лудо за него. Гърдите ми като полудели птици запърхаха нагоре- надолу, а якето вече бе свалено на земята. Затворих очи за да възвърна самообладание. Той седеше срещу мен и ме гледаше в очакване. Следеше всяка моя реакция, всеки жест и всеки стон. – Какво ми правиш… Кажи!