Една жена далеч от всичко познато…

Денят минаваше спокойно и нищо като че ли не се случваше. Поне на пръв поглед. Градът беше спокоен и тих, малък и консервативен и рядко някой си позволяваше да наруши дисциплината. Всички в този малък и спокоен град си знаеха мястото, никой не се опитваше да заеме мястото на другите, а моралът естествено беше над всичко. Улиците бяха широки и някак просторни, а това, което правеше най- голямо впечатление за непознати, гостуващи в града, бе, че нямаше никакви пешеходци. Поне до днес…

На автогарата точно в 4 часа следобед спря автобус и на сектор 4 слезе слаба, грациозна жена с голям куфар и широкопола шапка. Очите на момичето бяха светли, а блузката й- дълбока и твърде тясна за да скрие и без това кльощавото й тяло. Анна пристигаше за пръв път на африканска земя и никога не бе и виждала мъже с по- мургава кожа от своята собствена. А тя като цяло бе и много по- светла и много по- руса от сънародниците си. Когато слезе, по устните й се плъзна усмивка, а после хвана куфара си в ръка и се премести към пейката, едва тътрейки тежкия си багаж. Личеше си, че едва се справя с него, но въпреки всичко възпря всякакви опити на чернокожите мъже да й помогнат с трудната задача. Очите й само преминаха по едрите мургави тела, които бяха облечени в униформи и костюми, подметна само, че може да се справи и сама, а лицето й се зачервяваше от силната светлина или неприличните мисли, които й се въртяха из главата.

- Каква мръсница съм…- измънка си тя, а после се стовари на една пейка и се облегна, затваряйки очи. Намираше се в дълбоко- провинциален град с не повече от 30 000 жители и за миг се зачуди какво ли изобщо прави тук. Страх я разтресе и се препоти, виждайки всички тези мургави хора, но след като затвори очи и пое дълбоко дъх, се усмихна на себе си и въздъхна. „ Аз съм посланик, трябва да се справя!”

А дали беше така. Като посланик не се приемаше, че трябва да пътува с автобус, но ето, че се случи. Като посланик, предполагаше, че най- малкото някой ще я чака на място за да я посрещне, но ето, че този човек се бавеше. Предполагаше и, че хората тук ще я гледат с някакво уважение и достолепие, но нищо от това явно нямаше да се случи. Въздъхна пак, приплака й се, и точно, когато реши да изругае на глас, понеже си бе така или иначе единствената българка:

- Мамка му!
- Забранено е! Не го ли знаехте?- прошепна й твърд и дебел глас и тя стреснато се обърна назад.
- Кой сте вие?- запита леко притеснена, точно зад нея стоеше мъж на средна възраст, доста по- голям от нея, и физически, а и на възраст. Косите му бяха прошарени, но в лицето и очите си личеше, че е на не повече от 45 години.
- Предполагам г-жа Дяковска… нали?
- Правилно предполагате, но съм госпожица! А Вашето име?
- Патрик! Приятно ми е да се запознаем! Рядко срещам други българи тук и винаги ми е страшно приятно да си контактувам, но се въздържайте от използването на неприличен език. Не искате да си навлечете гнева на местните власти.

Ана беше озадачена. За миг думите й се пръснаха по земята, остана гола и боса пред този нов мъж, който я учуди не само с възпитанието си, но и с дързостта да критикува поведението й.

- Патрик не е съвсем българско име, струва ми се…- отговори тя след като възвърна присъствие на духа.
- Права сте, не споря. Аз съм родом от тук, роден съм в Кейптаун. Родителите ми са българи, майка ми е от Видин, баща ми от Бургас. Не съм виждал България никога, избягаха от режима в България и оттогава не са се връщали. А и не желаят, майка ми е вече възрастна, а баща ми почина преди година. И така, български говоря само с хора, които срещам случайно, както и със старата ми майка. Но ето, че си намерих и дружка.
- Никаква дружка не съм ви. И вие се дръжте прилично. И защо сте дошли тук… имам предвид в това забравено от Бога място?
- Дали е забравено от Бога? Много силни думи за място, което не познавате! Май хич не си мерите думите, цедка на устата нямате, а?

Това обиди Ана още повече, тя не бе свикнала да се отнасят така с нея и затова замълча. Всъщност, премълча една голяма част от мислите си, от думите, които й бяха на езика… Но не искаше да се конфронтира с този човек, който преди всичко й бе сънародник, ако не по рождение, то поне по език и сърце.

Мъжът я подкани да се качи в колата му, после взе с една ръка тежкия куфар и го натъпка в багажника, а после седна зад волана и потегли. Пътят бе дълъг и изморителен. А неловката тишина го правеше още по- труден и неприемлив. За няколко мига Ана се залиса, затвори очи и почти щеше и да заспи, ако обаче не я бе прекъснал мъжа, пускайки радиото, като че ли нарочно. А после го спря, само и само за да я подразни. След десетина минути и отново нищо казано, Ана пак затвори очи, унесе се, гледайки саваните, но пак се поизмори, пътят й до Кейптаун бе дълъг със самолета, а после и до тук с автобуса, затова тя без да се притеснява затвори очи и се приготви за дрямка, но мъжът отново се побъзикна с нея и каза:

- Няма закъде да ми заспивате, скъпа Ана. Скоро пристигаме, не затваряйте очи!

Ана се сепна, усмихна му се малко криво, отвори пак очи и се загледа през предното стъкло. След по- малко от десетина минути, Патрик зави по един доста прашен път, продължи малко напред и пред тях се появи голяма ограда, а на още десетина метра след нея- и голяма бяла къща. На самия й покрив бе поставен голям надпис:

„Добре дошли при Хали!”

Ана се усмихна, обърна се към Патрик и му кимна:

- Ох, най- после! Нямам търпение да си почина малко. Така ми се иска да се изкъпя, че…
- Не се гответе много, тук доколкото знам си има все още режим на водата, поне в месеците на суша… Надявам се, че сте запозната?
- Режим? И сега ли е в режим?
- Знам ли? Ще попитаме Хали! Друг вариант май няма!- каза той подигравателно и като че цялото възпитание, което Ана си мислеше, че той има, се изпари и от него остана само една злобна подигравателна усмивка.

„Дърт сърдитко, какво само се заяждаш с мен!”- изсумтя си тя, слизайки от колата, а Патрик отново я поправи.

- Пак повтарям, псуването е подсъдно!

Ана прие това с усмивка на уста, и без дори да се обръща към него или дори да го моли да й вземе багажа, тя се запъти към малкия хотел.

- А багажът Ви, мис?- разсърди се този път Патрик. – Нима съм длъжен да Ви го взема, когато проявявате такова голямо неуважение и ме псувате на глас?
- А нима работата Ви не е точно това? Да ме докарате и да ми принесете багажа? Мисля, че не Ви дължа нищо, а сега ако обичате го преместете, видяхте колко е тежък!- заповяда му тя така, сякаш той й бе личен слуга.

Патрик отвори багажника, и тъй като Ана не се посвени и дори не се извини, той извади куфара й, но уж неволно бутна ключалката и той зейна и бельото на дамата се разпиля. Прашките на момичето се разпръснаха по прашния асфалтен път, и за да привлече вниманието й и да я разгневи още повече, извика:

- О, извинете, колко съм непохватен, а той защо не е заключен? Не си ли пазите по- добре прашките? – усмихна се той, а Ана бясно се обърна и се затича към него, макар и да бе облечена с черни панталонки до коляното и високи летни ботушки.
- Кучи си, не ми пипай дрехите!- разкрещя се тя, а пред гостоприемницата вече се бяха събрали хора и наблюдаваха с интерес разиграващата се сцена.
- Тези май ще са ви малки, така като Ви гледам капацитетите…- разсмя се той, вземайки един чифт от ефирните й бели дантелени бикини, които представляваха само прашка отзад и дантели отпред. В действителност дупето на Ана бе много малко и слабо, но мисълта да й ги свали собственоръчно разбуди съзнанието на Патрик и той за миг се отнесе.
- Дайте ми ги, нямате право да пипате дрехите ми!- изръмжа тя с зачервено лице, а после пусна две фалшиви сълзи, с които се опитваше да прикрие срама си.

Набързо успя да събере дрехите си обратно в куфара, а после го затвори хубаво и щракна ключалките и го подхвана сама, дърпайки го почти до края на песъчливия път и стигайки почти до края, където се намираха и стълбите към къщата. Отпред я гледаха под лупа четири негърки с големи пълни тела и странни роби, а мъжете бяха с официални униформи като на пикола. Никой от тях не посмя да се притече на помощ на жената, още повече, че тя не изглеждаше и така, че да желае каквато и да е помощ. След като влезе и остави куфара си на една страна, тя се насочи към гишето, което може би беше нещо като рецепция и на всеослушание обяви коя е.

- Няма Ви в списъка с наши гости, съжалявам госпожице!- отговори хубавото младо момиче, което обслужваше споменатото гише.
- Как така ме няма? Не може да бъде!- отговори тя смутено и объркано.
- Проверете на името на Патрик Славейков. – рече високо отдалеч посрещачът на дамата. – Мисля, че имаме резервирана стая с две легла… Или с две помещения, не знам точно.
- Правилно! Намерих Ви! Стая 203 – апартамент с баня и хол, както пожела господина ! Приятна вечер! Ако желаете, можете да споделите вечерята си с нас точно в 20 часа. Ще Ви очакваме!- отговори негърката, а после усмихнато подаде ключа и показа стълбите нагоре.
- Нима нямат асансьор?- запита силно притеснената и изненадана от всичко Ана.
- Асансьорът ще ти е най- малкият проблем, повярвай ми!- каза й Патрик и двамата тръгнаха бавно нагоре, като преди това мъжът прошепна нещо на един от негрите и багажът й изчезна от сцената.