Съдба- 3

 Разкъсвана между баща и син…

Чудех се дали отгатва странстващите ми мисли, дали разбира какво ми е, дали се чувства по същия начин. Объркването ми бе пълно… всеки път, когато гледах него, виждах сякаш Теодор. Очите му, носът, косите, тези трапчинки и усмивката, с пречупващите се в ъгълчетата устни. Бе копие, или по- скоро оригинал. Движенията му бяха меки, плавни, отзивчиви. И всичко това ми харесваше. Бе късно, все още доста късно и за да отметна мислите си и да не го оставя да мисли и той за глупости, обърнах глава настрани и се облегнах на рамото му. На него му хареса и ме пое, а после усетих как ме целуна по врата и задиша, спускайки знойни пламъци към шията ми. Възбудих се почти мигновено и за да не му позволя да ме усети, поклатих глава настрани, обърнах се към него и отново сложих глава на рамото му, но гледайки го в очите.

– Не можеш да избягаш… Не можеш, няма как да стане. – Очите му светеха на лунна светлина, искрици надежда, че всичко ще бъде наред и, че той ще ме пази. Но аз го желаех! Цялата крещях и виках, и ридаех от страст, защото тялото ми тръпнеше, защото хормоните ми се скачаха до небето при всеки негов поглед.

– Не може, но трябва да опитаме!- отговорих му аз и затворих очи.

И останахме така смълчани. До сутринта. Надбягвахме се с дъх, чувахме пъшкането и стоновете и копнежа си дори. Когато съмна, побързах да сляза и да остана сама за миг. Изправих се от мястото си внимателно и се опитах да мина през него, но пространството между седалките бе твърде малко и прескачайки го, се залюлях и седнах право в скута му.

– Хоп, ха сега де!- засмя се той, не спеше явно, но не ми го показа от по- преди. Аз отговорих на смеха му, извиних се и се опитах да стана. Но не успях, той ме бе прегърнал здраво през кръста и ме притискаше в набъбналия си боздуган. Възбудих се силно, а през полото ми си пробиха път сочните ми зърна, които се намериха бързо между пръстите му, той ги стисна и ме притисна още по- силно към себе си. Обърнах се с лице към него и устните ни се сляха в романтично- обляна целувка, последвана с прегръдка. Той ме хвана с ръка през врата, а после, четейки молбите в очите ми, ме пусна и успях да се изправя, макар и с треперещи, омекнали крака.

Слязох долу и се отпуснах пред автобуса, след мен се изля порой, всички бързаха, трептяха, пръхтяха като неспокойни коне. Чувах шума около себе си, но не виждах нищо, сърцето ми пак се разхлопа и се насочих към най- близкото заведение бързо. Край мен минаха двама младежи, които също бяха от България и ги подочух да си казват:

– Разбра ли колко минути имаме?
– Да, пак 20, ще хапнем и се качваме!

Задминаха ме бързо и аз реших да ги последвам, запътвайки се към същото заведение с нестабилна и твърде нездрава стъпка. Когато седнах, поръчах стабилна закуска и чаша мляко, и след като хапнах, усетих прилив на нови сили.

– А дали просто не мога да свикна с новото си състояние?- питах се, докато миех лицето си в предверието до тоалетните. Нямаше много дами по това време и наплисках хубаво лицето си. Бях пребледняла, загубила всякакъв цвят, всякакъв полъх. Върнах се на масата и с учудване видях, че на моето място седеше Владимир. Спрях се за миг и се върнах назад, а той сякаш прие това за покана. Тръгна след мен, а аз притеснено се върнах в тоалетната и се скрих, запъхтяна, притеснена и обляна в пот от страстите и копнежа си.
– Ще те имам за последно и ще изчезна…- простена той, когато ме излови зад вратата. Хвана ме за ръка и ме вкара в една от обширните тоалетни. Подчиних му се, не можех вече да се боря. Не исках да преборя чувствата си, отдадох му се, отдадох се с цялата си душа и сърце. Той заключи вратата зад себе си и впи жадни устни във врата ми, пръстите му се заплетоха в косите ми, а после тръгнаха надолу, вдигнаха блузата ми и я свалиха със замах. Останах по бюстие пред него, а дънките ми се впиваха в мократа мидичка, той клекна пред мен и започна да разкопчава дънките ми, устните му галеха с дъх бялата кожа под дрехата, докато затворя очи, той вече бе смъкнал дънките до коленете ми, а бикините ми прозрачно- мръсно разкриваха всичко, което се случваше в женската ми същност. Дъното на бикините ми бе бързо отместено настрани, за да усетя горещите струи въздух върху мокрия си клитор, езикът, който дълбаеше в недрата ми и устни, които жадни и меки притискаха устничките ми помежду тях. Очите ми трептяха под клепките, задъхвах се и стенех, треперех и се люлеех, оставена в ръцете на този жадуван мъж, на този идеал, който ме изкарваше от равновесие. Той не спираше да засмуква прозиращата ми плът, обвиваща отвора ми, малките устни, големия набъбнал клитор. Обливаше ги с целувки, лижеше ги, а после пак засмукваше целия ми орган, докато не ме усети как се разтресох, разтърсена от емоция, от страст.

Мед от мен се стече по брадичката му и усетих как той започна да ме пие с някаква несдържана радост. После се изправи и ме обърна с гръб, свали ципа на панталоните си някак рязко, грубо, изкара члена си….но просто сложи глава на гърба ми и въздъхна. И двамата го искахме, но той не го направи. Притисна ме силно към стената, мъжествеността му се плъзна между бедрата ми, а после се обу и ми помогна и аз да се обуя.

– Ти си жена- мечта. Желая те и то безумно много. Но аз не мога просто така. Аз обичам с цялата си душа, винаги при това. Затова… аз бях дотук. На сватбата ви няма да дойда, кажи му само, че си се запознала с мен и му кажи, че го обичам. Защото е така…

Излязохме поединично. Първо аз, а след мен и той. Изчаках го да дойде на масата ми, облякох се, а той остана седнал там, пред мен- мъжествен и величествен.

– Прати му поздрави и сбогом!

В очите ми прозряха сълзи, пороен дъжд избухна по бледите ми бузи. Той се изправи и ме прегърна, целуна ме по бузата и ми прошепна:

– Ти си щастлива жена, обичат те баща и син. Но аз не искам да те отнемам от него, затова върви и бъди щастлива. Сега си нежна и ранима, защото си бременна, после.. ще ти остане само спомена!

Избърсах бузи бързо и се обърнах. Автобусът като че се бе приготвил да отпътува, прибягах бързо, излизайки от заведението като шемет. Дори не се обърнах, дори не се и спрях да кажа “Сбогом”. Чак, когато се качих и седнах, го видях да седи там- замечтано гледащ ме през прозореца и мятайки ми. По бузите ми пак се търколиха две сълзи, а ръката ми неловко се изви в безизразен поздрав.

– Сбогом, Влади!- прошепнах и стъклото се замъгли. Небето посивя, а облаци свиха сякаш гнездо, затъмнявайки целия небосвод. И всичко стана пак мрачно и сиво като онзи ден, преди той да се появи и да озари пътуването ни. Но сега го помнех…

One thought on “Съдба- 3”

  1. Когато човек има морал, не необходимо да получи това което иска, колкото и да го желае, за да бъде щастлив. По-важното е да не нарани любимия човек и да остане чист пред съвестта си. Остава и запазва само хубавият спомен от чувствата. Великолепен разказ изпълнен с нежност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.